През годините я познаваме като обществена личност, политик, телевизионен водещ, предприемач и автор на книги. Забележителна е думата, която първа идва наум, когато срещнеш погледа ѝ – деликатен, интелигентен и едновременно с това необичайно проницателен. Юлиана Дончева е от онези жени, които сякаш са живели няколко живота в един, а всяка следваща роля е надграждала предишната, без да я заличава. Повече за нейната история ще разкажем тук, а самата идея на събитието “Under The Skin” и на изложбата, уловена от Galaxy S26 Ultra, е да носим белезите си с внимание, уважение и гордост. Всички кадри от изложбата „UNDER THE SKIN" са заснети с 200MP камера на #withGalaxy S26 Ultra. Научи повече на http://smsng.co/6005h2kSZ

Но ако има една тема, която преминава през цялата ѝ история, тя не е нито политиката, нито телевизията, нито литературата. Голямата тема е независимостта. Или по-точно урокът, който научава още на единадесет години, когато една травма прекъсва мечтата ѝ да стане професионална гимнастичка и я среща за първи път с разочарованието от липсата на подкрепа. Именно тогава разбира нещо, което ще я следва цял живот - че човек трябва да вярва най-вече на собствената си сила.

Това е урокът от счупената ръка. Урокът от политиката. Урокът от любовта, от обществените очаквания и от всички моменти, в които е трябвало да започне отначало.

Днес Юлиана Дончева не говори за белезите си като жертва, а като човек, който е преминал през няколко живота в един и е открил, че най-важното качество не е да не падаш, а да не губиш надежда.

Какво губи една жена, която твърде дълго е възприемана през външността си?

• Губи сигурност, защото съмнението, което идва от другите – че зад външността ѝ едва ли се крият способности и умения - я кара непрекъснато да се доказва. Това понякога се превръща в двигател, защото те мотивира постоянно да показваш на какво си способен. В един момент обаче започваш да се чувстваш така, сякаш непрекъснато си на изпит.

Красивите жени често плащат висока цена независимо от интелекта си. При вас така ли беше?

• О, да. Първата година в парламента беше изключително тежка. Присъствах във всички медии като жена, която не изглежда достатъчно сериозна в очите на хората. Независимо че съм инженер по образование, това някак оставаше на заден план. Виждаше се само външността. Точно това ме мотивира и в края на мандата получих признанието за най-работещ депутат от моя регион. За мен това беше огромна победа.

В „Under The Skin“ разказваме за първи път историята на белега на вашата дясна ръка. Повратен момент ли беше това?

• Още като дете тренирах художествена гимнастика и бях една от надеждите на Шуменския окръг. Бях приета в Спортно училище и се подготвях за национално състезание, когато по време на тренировка счупих ръката си. Оказа се тежка травма. В първите дни треньорите идваха да проверяват как съм и дали ще се възстановя бързо. В момента, в който разбраха, че лечението ще бъде дълго, повече не ги видях. Последва операция, възстановяване и край на мечтата ми да бъда гимнастичка. Това беше първият ми голям житейски урок. Разбрах, че не трябва да разчитам на ничия подкрепа, освен на собствената си.

Какво беше най-разочароващото, което видяхте в политическия свят?

• Че има процеси, на които не можеш да повлияеш. За политиката е опасно да влезеш като идеалист. Аз бях точно такава. Обиграните политици лесно могат да те отклонят от пътя. Политиката е много хлъзгав терен и никой не излиза оттам без белези и травми.

Кога властта става опасна за душата?

• Когато си повярваш. Когато спреш да чуваш другите и започнеш да смяташ, че единствено твоето мнение е важно.

Имало ли е период, в който сте била изгубена?

• Най-трудният ми период беше, когато се разведох с първия си съпруг и започнах връзката си със Станислав. Тогава решихме да започнем всичко отначало.Имаше огромно недоверие към връзката ни, защото аз съм с шестнадесет години по-голяма от него. Прогнозите бяха за кратък и обречен брак.Днес, седемнадесет години по-късно, все още сме заедно.

Кое е по-трудно – да бъдеш обичана или да бъдеш разбрана?

• Трябва да си и обичан, и разбран и тогава нищо не е трудно.

Писането бягство от реалността ли е или форма на истина?

• И двете. Бягам от реалността, за да поднеса своята истина за живота така, както я усещам.

Коя част от вас говори най-силно през книгите ви?

• Жената. Не случайно основните ми герои са жени. Смятам, че познавам женската душевност много по-добре.

От какво повече се страхувате - от възрастта или от това да станете невидима?

• Страхувам се от демотивацията. От липсата на цели и енергия. Ако човек има планове и посока, той остава жив независимо дали е на 40, 60 или 90 години.

• Имам цели за още 20-30 години напред. Не мечти. Цели.

Какво остава от една жена, когато шумът около името ѝ изчезне?

• Истинската ѝ същност. Всеки трябва да се смири и да разбере, че публичността е само етап от живота.

Какво е модерното робство на жената?

• Социалните мрежи. Те определят ежедневието ѝ, начина ѝ на живот, образа, който изгражда пред света. В един момент започваш да робуваш не на обществото, а на изкуствения образ, който си създал за себе си.

Ако можехте да оставите само едно изречение след себе си, какво би било то?

• Никога не се отчайвай и не падай духом. Винаги има надежда и от теб зависи дали ще я докоснеш.

Какво никога не казва една силна жена на глас?

• „Не мога!“