В свят, който често възнаграждава шумното страдание и превръща болката в център на личната история, тя избира различен път - не отрича раните си, не омаловажава загубите си и не се преструва, че животът е бил по-лек, отколкото е бил в действителност, но никога не позволява на най-тежките моменти да определят коя е. Именно затова, когато говори за смъртта на баща си, за загубата на съпруга си Димитър Екимов или за трудностите по пътя на самотното майчинство, в думите ѝ няма самосъжаление, а ясно съзнание, че човек не може да избере какво ще му се случи, но винаги може да избере как ще живее след това. Повече за нейната история ще разкажем тук, а самата идея на събитието “Under The Skin” и на изложбата, уловена от Galaxy S26 Ultra, е да носим белезите си с внимание, уважение и гордост. Всички кадри от изложбата „UNDER THE SKIN" са заснети с 200MP камера на #withGalaxy S26 Ultra. Научи повече на http://smsng.co/6005h2kSZ 

През годините Ива Екимова преживява загуби, които биха могли да пречупят всеки човек. Губи баща си едва на седемнадесет години, а малко повече от десетилетие по-късно остава сама с шестгодишната си дъщеря Дара след внезапната смърт на съпруга си Димитър Екимов. Вместо да позволи на болката да се превърне в център на живота ѝ, тя избира да направи нещо много по-трудно - да продължи да живее, да работи, да бъде родител и да остане отворена към любовта, хората и света.

Може би именно затова в разговора ни почти не присъства въпросът “Защо точно на мен?”, който мнозина биха задали на нейно място. На негово място стои един друг въпрос - “Как да продължа?”, защото според Ива човек не може да избере какво ще му се случи, но винаги може да избере дали ще превърне болката в товар, който го дърпа назад, или в урок, който го води напред. Днес тя говори за белезите си без драматизъм и без самосъжаление, защото вярва, че именно те са я отвели до по-спокойната, по-мъдра и по-добра версия на самата себе си.

 

Кой е белегът в твоя живот, който промени целия ти житейски поглед?

• Имам един такъв белег, който е едновременно метафоричен и съвсем реален. Това е белегът от секциото, чрез което Дара Екимова се появи на този свят. Както хората знаят, баща ѝ беше гинеколог и присъстваше през целия ми път от деня, в който разбрахме, че съм бременна, а ежедневните ни разговори много често приличаха на своеобразна женска консултация. Самото секцио премина нормално, но впоследствие организмът ми отхвърли конците и се стигна до усложнение, което наложи антибиотично лечение. Белегът остана по-голям, отколкото трябваше да бъде, а на няколко места кожата реагира така, че днес тези следи ми приличат на шевовете на парцалена кукла. В по-дълбокия смисъл обаче този белег промени изцяло начина, по който гледам на живота. Двадесет и четири години по-късно си давам сметка, че никой не идва на този свят подготвен да бъде родител и че най-голямата ни надежда е да преминем през собствените си уроци така, че децата ни да живеят малко по-спокойно и малко по-добре от нас. Днес гледам на всички белези като на хумуса, върху който израства увереността ми, а може би и по-различната ми философия за живота.

Носиш и белега на загубата. Отминава ли някога болката от смъртта на мъжа ти - Димитър Екимов и научава ли се човек да живее с нея?

• Вероятно ще разберем дали тази болка отминава едва когато и ние си тръгнем от този свят. Аз не вярвам, че загубата просто изчезва, защото тя не е свързана единствено с отсъствието на човека, а с всички онези бъдещи моменти, които никога няма да се случат. Загубила съм баща си без време. Загубила съм съпруга си без време. Не мога да кажа, че тази болка вече я няма. И до днес си представям какво би казал Дими за Дара, за дома ни, за решенията, които взимам, за света, който толкова много се промени през последните години. Понякога се улавям, че си мисля какво би казал за изкуствения интелект, за новите технологии или за нещата, които се случват около нас. Когато ми е трудно, все още си казвам: “Ако бяхме заедно, това нямаше да се случи.“ Въпреки това никога не позволих на тази болка да ме дръпне надолу. По онова време бях на тридесет и три години и имах шестгодишно дете, което трябваше да нахраня, образовам, подкрепя и отгледам. Нямах право да спра. Трябваше да продължа напред. Именно затова вярвам, че когато човек преекспонира болката си, рискува да попадне в капана да я използва като оправдание, а това е опасно място.

Питала ли си се някога: “Защо точно на мен?”

• Никога. Може би това е правилно, а може би не, но истината е, че никога през живота си не съм се самосъжалявала. Днес, когато съм на петдесет години и до себе си имам един забележителен и много добър човек, си давам сметка, че добротата е най-важното качество, което можем да търсим в другия. През целия си живот работя, откакто бях на седемнадесет години, и никога никой не е дошъл, за да ми подари нещо или да реши проблемите ми вместо мен. Това, което научих с времето, е нещо много по-ценно - научих се да искам помощ, когато имам нужда от нея. И това е умение, което според мен много хора подценяват.

Може би егото ни пречи най-много?

• Да, егото ни пречи много повече, отколкото сме склонни да признаем. То често ни кара да вярваме, че трябва да се справяме сами, че искането на помощ е слабост и че ако покажем уязвимост, ще изглеждаме по-малко значими в очите на другите. Истината е точно обратната, защото зрелият човек не е този, който никога не пада, а този, който знае кога да протегне ръка и кога да приеме протегната ръка.

След толкова житейски изпитания как изглежда силната жена днес? Виждаш ли я в огледалото?

• Да, виждам я и мога да кажа, че тя не се е появила случайно. Тази жена е резултат от дългосрочна, фокусирана и много осъзната работа върху себе си, която продължава всеки ден. От повече от година имам непоклатим ритуал, в който отделям време единствено за себе си и за вътрешното си състояние, защото вярвам, че силата не е нещо, което получаваш веднъж завинаги, а нещо, което трябва да поддържаш ежедневно. В тези двадесет минути има всичко - благодарност, молитва, работа с енергията, йога практика и време за осъзнаване. Знам колко лесно човек може да загуби връзка със себе си, когато животът постоянно му поставя нови задачи и изпитания, затова днес приемам тази грижа към себе си като необходимост, а не като лукс.

Ти сама отгледа Дара. Опитваш ли се да я предпазиш от белезите, които животът носи, или вярваш, че тя трябва сама да премине през собствените си уроци?

• Много често мисля за това и с годините стигнах до извода, че е невъзможно да предпазим децата си от битките, които са им предначертани. Колкото и да ни се иска да ги предпазим от болката, от разочарованията или от грешките, истината е, че именно тези преживявания ги изграждат като личности и им помагат да открият своя собствен път. Още от ученическите години на Дара, когато е имала конфликти с приятели, съученици или учители, винаги съм я насърчавала първо сама да потърси решение. Намесвала съм се единствено тогава, когато тя ме е помолила за помощ, защото вярвам, че увереността се ражда именно в моментите, когато човек успее сам да се справи с предизвикателството пред себе си.

Изглеждаш винаги уравновесена, събрана и устойчива. Успяваш ли да прикриваш моментите на уязвимост?

• Имало е такива моменти и вероятно ще има още. Просто никога не съм си позволявала да ги показвам публично, защото смятам, че това пространство принадлежи на най-близките ми хора. Те са свидетели на сълзите, на съмненията и на моментите, в които ми е трудно. Много чувствителна тема е това да покажеш колко си счупен пред някого, защото често хората автоматично приемат, че трябва да те поправят, а истината е, че не това е тяхната роля. Понякога човек няма нужда от съвети и решения. Понякога има нужда единствено от присъствие, разбиране и подкрепа, докато намери сили сам да се събере отново.

Оцеляването форма на победа ли е?

• Според мен оцеляването е съвкупност от малки ежедневни победи, които често дори не забелязваме. Победа е да се събудиш в добро здраве, с ясно съзнание и с желание да посрещнеш деня. Победа е да преминеш през трудностите, без да изгубиш човечността си. Победа е да не нараниш някого, въпреки че самият ти носиш болка. С времето започнах да вярвам, че големите победи всъщност са изградени от десетки малки жестове, които остават незабелязани. Затова си създадох навик, който може да изглежда съвсем обикновен. Когато вляза в кварталния магазин, се опитвам да се усмихна, да кажа добра дума или просто да пожелая хубав ден на човека срещу мен. Представям си колко различни хора ще срещне той до края на деня и колко малко понякога е нужно, за да накараш някого да се почувства малко по-добре.

Ако можеше да дадеш заглавие на своята житейска история, как би звучало то?

• Не мисля, че съм готова да напиша книга за живота си, но ако някога го направя, съм сигурна, че някъде в заглавието ще присъства изразът “Как да…”. Може би защото през последните години все повече ме вълнуват въпросите как да обичаме повече, как да се развиваме, как да бъдем по-добри към себе си и към хората около нас.  Вероятно това идва и от работата ми като преподавател по комуникации, защото непрекъснато търся начини знанието и опитът да бъдат преведени на езика на ежедневния живот. Ако трябва да обобщя всичко, през което съм преминала, бих казала, че белезите ми не ме направиха по-озлобена, по-затворена или по-недоверчива. Напротив. Те ме отведоха до моето по-добро Аз.

Как да оцеляваме тогава?

• Не вярвам, че човек трябва да преминава сам през тежките периоди в живота си. Убедена съм, че всеки от нас има поне един човек, към когото може да се обърне за подкрепа, дори когато му се струва, че е останал сам срещу света. Самотата е едно от най-страшните състояния, в които можем да попаднем, защото тя постепенно ни кара да губим връзка не само с другите, но и със самите себе си. Може би именно затова вярвам, че сме създадени, за да бъдем свързани помежду си. Днес повече отвсякога имаме нужда един от друг, имаме нужда да си напомняме, че не сме сами и че винаги има на кого да се облегнем, когато пътят стане прекалено труден.