Белезите на Евгения Калканджиева са напълно видими. Някои преминават през тялото ѝ, други през живота ѝ, а трети са оставени от обществото, което повече от три десетилетия се опитва да я поставя в различни роли, да я обяснява чрез външността ѝ и да разказва истории за нея, без никога да я е познавало истински. Повече за нейната история ще разкажем тук, а самата идея на събитието “Under The Skin” и на изложбата, уловена от Galaxy S26 Ultra, е да носим белезите си с внимание, уважение и гордост. Всички кадри от изложбата „UNDER THE SKIN" са заснети с 200MP камера на #withGalaxy S26 Ultra. Научи повече на http://smsng.co/6005h2kSZ 

​

Парадоксът е, че една от най-красивите жени в света никога не е изпитвала притеснение от физическите си белези. Те са част от нея по същия начин, по който са част от нея всички грешки, загуби, битки и уроци, които животът е оставил по пътя ѝ. Много повече от следите по кожата обаче я дамгосва животът под прожекторите, защото зад титлите, короните и публичния образ винаги стои човек, който плаща цената на това да бъде непрекъснато наблюдаван, коментиран и често неразбран.

Светът винаги ще помни Жени като шестата най-красива жена на планетата. Самата тя обаче никога не е гледала на красотата като на своя най-голяма сила. През годините именно тя често се превръща в причина хората да търсят обяснение за успехите ѝ навсякъде другаде, но не и в характера, труда и постоянството ѝ. Докато обществото вижда красивата жена, тя води собствена битка да бъде възприемана като човек със своите убеждения, принципи и право да бъде различна.

Днес Евгения Калканджиева говори за белезите без страх, без суета и без желание да се оправдава. Говори за болестта на съпруга си, за загубата на брат си, за лъжите, които най-много я нараняват, за несправедливостите, срещу които винаги се е бунтувала, и за свободата да останеш верен на себе си, дори когато това не се харесва на всички.

Защото ако има нещо, което животът е оставил под кожата на Жени Калканджиева, това не е титлата, не е красотата и не е славата.

Под кожата ѝ живее бунтар. Бунтар с голямо сърце.

Хората виждат Жени Калканджиева като символ на красота, сила и бунт. Какви белези останаха скрити зад този образ?

• Хората живеят с непрекъснати очаквания към теб и сякаш винаги трябва да бъдеш премерен, внимателен и съобразителен. Аз определено не съм от този тип хора. В младежките си години много се притеснявах да казвам истината такава, каквато е, и толкова се съобразявах с мнението на околните, че в един момент започнах да се чувствам сякаш живея във фалш. Това осъзнах най-силно по време на участията си в риалити формати, където видях колко често хората играят роли и колко рядко показват кои са в действителност. Виждат несправедливости, но ги премълчават. Моят първи истински публичен бунт беше именно там. Имам много силно развито чувство за справедливост и никога не съм харесвала силните да мачкат слабите. Приятелите ми често казват, че най-проблемната ми черта е директността, защото казвам истината в очите. Понякога това е наранявало хора, които обичам, но за мен е по-добре да бъдеш честен, отколкото да правиш мечешка услуга с премълчаване.

Това ли беше моментът, който раздели живота ти на „преди“ и „след“?

• Абсолютно. Миналата година навърших петдесет и гледах свои интервюта от началото на кариерата ми – при Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Гала. В очите ми тогава имаше толкова много надежда и чистота. Говорех с плам и постоянно внимавах да не сгреша.  Днес тръгвам към интервютата по различен начин. Не защото съм станала по-лоша или по-цинична, а защото съм изморена от едни и същи въпроси и от вечния интерес към жълтото, пикантното и клюкарското. Понякога имам усещането, че обществото много повече се интересува кой с кого си ляга, отколкото какво е постигнал. Може би тогава, когато спрях да се съобразявам с очакванията на другите, започна и истинската ми свобода.

Светът сякаш винаги те възприема през красотата. Ти самата възприемала ли си се някога като красавица?

• Не. В тийнейджърските ми години изобщо не ме харесваха. Бях много слаба, нямах форми и се развих като жена доста късно. Всички момчета, които харесвах, си падаха по по-развитите момичета. В квартала ми викаха Скъки, защото скачах на ластик и бях шампионка в квартала. Имаше едно момче, което страшно много харесвах, но то изобщо не се интересуваше от мен. Дори когато започнах да се занимавам с моделстване, не беше по моя инициатива. Приятелка ме убеди да се запиша. После участвах в Мис България и първия път дори не стигнах до десетката. Година и половина по-късно се явих отново и тогава спечелих. Честно казано, никога не съм гледала на себе си като на много красива жена. За мен красивото винаги е било интересното, различното и запомнящото се. Много повече държа да съм готина, отколкото красива.

Красотата улеснявала ли е живота ти или по-често го е превръщала в мишена?

• И двете. Имало е ситуации, особено когато бях по-млада, в които отивам на бизнес среща, за да говоря за проект, а човекът отсреща се интересува повече от мен, отколкото от работата. Тогава започнах да нося предимно панталони и по-затворени дрехи, защото исках да бъда възприемана сериозно.  Имало е и обратни ситуации - жени, които не ме харесват още преди да ме познават. Разбира се, красотата отваря някои врати по-лесно. Но честно казано, минусите често са повече от плюсовете.

Коя е най-тежката битка, която си водила далеч от прожекторите?

• Борбата на съпруга ми с рака. Това беше година и половина, през която живеехме в постоянен страх. Лекарите ни наплашиха много в началото и прогнозите не бяха добри. Най-трудното беше да му давам надежда, докато самата аз се опитвах да не се разпадна. Същевременно не искахме синът ни да разбере колко сериозна е ситуацията, защото беше тийнейджър и не знаехме как ще му се отрази. Веднага след като съпругът ми се възстанови, загубих брат си. Това беше огромен удар за мен. Родителите ми вече не бяха между живите, бабите и дядовците ми също. Брат ми беше последният ми най-близък роднина. Понякога животът подрежда изпитанията едно след друго и единственото, което можеш да направиш, е да продължиш.

Какво научи за себе си, когато животът се опита да те счупи?

• Че мога да разчитам единствено на себе си. Когато съм зле, не обичам да го показвам. Не харесвам съжалението и никога не съм търсила ролята на жертва. Още от шестнайсетгодишна живея сама и се оправям сама. Животът много рано ме научи, че ако аз не се стегна, няма кой да го направи вместо мен. Може би затова и до днес съм такава. Горда. Самостоятелна. И малко инат.

Смяташ ли, че преживените трудности правят една жена по-красива?

• Да. Не говоря за красота като външност. Говоря за излъчване. Когато човек е преживял повече, започва повече да разбира хората. Става по-смирен, по-мъдър и по-човечен. Вътрешната красота винаги излиза навън – през очите, през усмивката, през начина, по който говориш и обичаш.

Ако белезите са твоята пътна карта, накъде те отведоха?

• Към една по-разумна версия на самата мен.  Имам много физически белези -  по корема, по челото, след операции и след раждане. Никога не съм се срамувала от тях и никога не съм мислила, че някой няма да ме хареса заради тях. Те са част от мен. Толкова естествена част от мен, че дори не им обръщам внимание.

Какво има под кожата на Жени Калканджиева, което хората все още не виждат?

• Бунтар с голямо сърце. Човек, който не понася несправедливостите. Човек, който често казва истината по не най-дипломатичния начин и след това понякога се налага да се извинява. Човек, който греши и няма проблем да си признае грешките. И човек, който не обещава, че няма да прави нови. Защото това би било най-голямата лъжа.

​​