Недоброжелателите понякога използват миналото време по най-жестокия възможен начин.

"Кристин беше най-обещаващият модел."

"Кристин беше най-желаното момиче."

"Кристин беше най-красивата."

Понякога само една дума е достатъчна, за да превърне живия човек в спомен. Едно грешно време на глагола “съм”, което заключва човека в най-тежкия момент от живота му и отказва да види всичко, което се е случило след него. Повече за нейната история ще разкажем тук, а самата идея на събитието “Under The Skin” и на изложбата, уловена от Galaxy S26 Ultra, е да носим белезите си с внимание, уважение и гордост. Всички кадри от изложбата „UNDER THE SKIN" са заснети с 200MP камера на #withGalaxy S26 Ultra. Научи повече на http://smsng.co/6005h2kSZ

​

Само че Кристин Илиева никога не е била в минало време. Не и след 50 операции. Не и след 7 години възстановяване. Не и след всички онези дни, в които физическата болка е била по-поносима от мисълта, че трябва да открие себе си отново.

Защото истината е, че след катастрофата не си отива Кристин. Изчезва единствено момичето, което е била преди нея. Самата тя го казва най-точно:

“Абсолютно мога да кажа, че това са двама различни човека.”

Днес Кристин е на 28 години и зад гърба си има повече битки, отколкото много хора преживяват за цял живот. Белезите по тялото ѝ са видими. Онези под кожата - не. Но именно те са по-тежките. Защото единият белег може да бъде скрит под дреха, а другият остава в начина, по който се събуждаш сутрин, в мислите, които носиш със себе си, и в усилието да продължаваш напред, когато най-много ти се иска да спреш.

И въпреки всичко, което животът ѝ отнема, тя успява да запази нещо много по-важно - способността да вярва в хората. Макар и много по-внимателно отпреди. Днес Кристин Илиева вече знае, че не всеки трябва да бъде допускан до дълбините на душата. И че понякога загубата на човек всъщност е начин да намериш себе си.

Кристин, ти самата започна разговора с една много силна мисъл за хората, които напускат живота ни.

·       Колкото хора си отиват от живота ми, толкова повече идват нови. Понякога е по-добре съдбата да ти отнеме тези, от които нямаш нужда, за да може да съхраниш себе си, да запазиш човека, който си, без да нарушават енергията ти. Смятам, че един човек си тръгва от живота ти с право и с причина. И че винаги е по-добре за теб, защото след това, когато се появи нов човек, вече можеш да го категоризираш и да разбереш какви са намеренията му. Имаш опита и само ти решаваш до каква степен да го допуснеш - дали до по-повърхностния слой или до дълбините си.

Делиш ли живота си на “Кристин преди…” и “Кристин след…”?

·       Абсолютно мога да кажа, че това са двама различни човека. Категорично мога да кажа, че в момента и грам не е останало от човека „Кристин преди…“. Тогава бях дете. Бях много наивна. Надменна, надута, лоша, смея да твърдя. Сега съм много по-истинска, земна, откровена и искрена. Надявам се и най-вече много по-добър човек.

Не смяташ ли, че съдиш прекалено жестоко себе си?

·       Винаги съм търсила грешката в себе си първо. Искам да разбера защо това, което ми се случи, трябваше да бъде по този жесток начин. По този труден начин. Жестока съм към себе си, да, защото сега виждам грешките, които съм допускала в отношенията си с хората. Не трябва да си мислиш, че всичко ти е дадено и винаги ще го има. Не трябва да вярваш, че си по-специален и недосегаем, защото всичко може да ти бъде отнето в един миг.

Смяташ ли, че получаваш втори шанс и то за нещо много по-добро от това, което си имала преди?

·       Със сигурност може би получавам втори шанс. Самият факт, че съм тук, че съм здрава, че съм цяла - това е втори живот, който аз живея. Дали е за по-добро? Искам да вярвам. Искам да вярвам, че това е урок, който да ме изгради като жена, като човек, за да мога да продължа напред.

В този много личен кадър от изложбата “Under The Skin” за втори път показваш последствията по тялото си. Какво изпитваш, когато се погледнеш в огледалото днес?

·       Изпитвам тъга. Болка. Самосъжаление. Да си модел означава да работиш с тялото си. Да снимаш бельо, бански, кампании. Това е нещо, което вече не мога да направя по начина, по който го правех преди. В този кадър го направих с кауза - за да мотивирам други хора да приемат белезите си и да намерят сили да ги заобичат. Независимо колко е трудно. Защото на мен все още ми е трудно. Седем години след инцидента. Сигурна съм, че част от мен никога няма да се приеме напълно в този вид. Но стискам зъби. Благодарна съм, че съм жива. Благодарна съм за всеки един белег, защото той ме е направил това, което съм днес.

Кои хора останаха до теб?

·       Онези, на които мястото им е в моя живот. Тръгнаха си неискрените. Тръгнаха си хората, които не бяха достатъчно добри, за да бъдат част от него.

Как изглеждат белезите, които няма да видим с просто око в тази изложба, но ще усетим под кожата ти?

·       Вътрешните белези са по-тежките от онези, които се виждат. Ето, сега мога да се отпусна и сълзите ми да тръгнат. Те са менталното състояние. Как се будиш. Какви мисли имаш. Има моменти, в които просто се предавам и не съм силна. Тогава ми коства много повече да се изправя на крака, да поема въздух и да си кажа: “Окей, и през това ще мина.” Защото единият белег мога да скрия. Слагам си дълга рокля и хората няма да го видят. Очите обаче ме издават. Тъгата. Мъката. Болката. Трудностите. Животът, който живееш.

Дойде ли моментът, в който си каза: „Оцелях“?

·       Сравнително късно разбрах колко сериозни са нещата. Моето семейство не ми даваше възможност да видя белезите си и състоянието си. Чак на четвъртия месец разбрах. До последно си казвах: „Хайде, дръж се. Още месец-два и пак ще си на сцената, на снимките.“ Бавно разбрах, че ще бъде различно. До ден днешен имам тази мисъл в главата си: “Аз оцелях.” Но за мен всеки нов ден е нова битка. Предстоят още операции. Нищо не е приключило. До момента са 50.  Очакват ме още. За мен лечението не е приключило.

Когато излезе от болницата и животът отново те връхлетя, когато дойдоха публикациите в медиите и част от тях преминаха границите на човечността – това поредната болка ли беше или пореден знак, че си тук?

·       Този момент с медиите ме сломи най-много. Изпаднах в жестока депресия. Това, което се пишеше по мой адрес, много ме нарани. Тогава разбираш колко жестоки могат да бъдат хората. Да, може би и аз съм имала своите грешки. Може би съм искала твърде бързо да се върна към живота си отпреди, сякаш нищо не се е случило. Но не бях преценила как ще бъде възприето това. Бях много обидена. Директно ще го кажа - не съм харчила парите на хората за начина си на живот.

Но дори да беше така - не е ли това част от възстановяването? Част от опита да спасиш психиката си?

·       Хората очакваха да изляза от болницата и вероятно да се затворя вкъщи. Не знам дали е само в България, но виждам как колкото по-зле е човек, толкова повече останалите се радват. Трудно се радват на успехите на другите. За мен да оцелея беше успех. Фактът, че оживях. Но срещу мен имаше толкова нападки… Имам един случай с момче на моята възраст, което толкова жестоко ме беше нападнало в социалните мрежи, че шест години по-късно още помня думите му. Случайно се срещнахме преди няколко месеца. Погледнах го и му казах: “Помня какво ми беше написал.” Той започна да се извинява. А аз му отговорих: “Белегът остана в сърцето и съзнанието ми.” Колкото и да се извинява след години, аз все още куцам. Все още се крия. Все още нося своята болка. Прощавам му. Но болката си остава в мен.

Животът ти се промени драстично. Как се промени погледът ти към любовта? Имаш ли човек до себе си?

·       Не. От доста време съм сама. Може би вече година. Така съм преценила. Срещам неподходящи хора, които не могат да отговорят на това, което търся. А то е една истинска, дълбока и искрена любов. Не искам човек, който да бъде с мен, защото съм Кристин Илиева. Не искам да бъде с мен, защото съм модел. Не искам да бъде с мен, защото съм красива. Искам човек, който да се влюби в това, което съм, силната жена, в която се превърнах. Заради трудностите, през които преминавам ежедневно, заради битката, която водя, в Кристин, в човека.

Има ли още физическа болка?

·       Има. Има сутрини, в които толкова ме боли, че не мога да стана от леглото. Има сутрини, в които нищо не ме боли и съм най-щастливият човек на света. Има моменти, в които болката е непоносима. Преди седмица бях навън с приятели. Кракът ми не спря да ме боли. Ако трябва да я оценя по скала от едно до десет - беше осем. Стисках зъби и си казвах: “Не. Няма да се предам на тази болка. Искам да бъда по-силна от нея.”

Как се промениха ценностите ти след тези седем години?

·       Все още годините ми минават по болници. Това, което търся най-много в хората, които допускам до себе си, е емпатия. Човек, който да разбере мъката ми. Човек, който да разбира болката. Човек, който да бъде до мен. Вярвам, че ще срещна такъв човек.

Започна ли по-бързо да разпознаваш хората?

·       Да. Опитът ме научи да ги преценявам по-бързо. Да разбирам докъде мога да ги допусна. И дали изобщо трябва да ги допускам.

Останаха ли приятелите на „Кристин преди“?

·       Да. Малко са. Броят се на пръстите на едната ми ръка. Но те знаят, че се радвам на малките неща. На малките жестове. На тихите моменти. На онова съкровено човешко присъствие, което сякаш все по-често губим помежду си.

Днес отново си част от големи кампании, каузи и проекти. Това помага ли ти да се изправяш?

·       Много. Такива кампании ме карат да се чувствам силна. Карат ме да се чувствам видяна. Карат ме да се чувствам жива. Щастлива съм, когато мога да помогна на някого да премине през собствените си трудности.

Усещаш ли, че е дошло твоето време - времето на истинските истории, а не на перфектните образи?

·       Ако това ми се беше случило преди тридесет години, едва ли някой щеше да обърне внимание. Днес хората все повече говорят за травмите си. За страховете си. За психичното си здраве. Защото това може да се случи на всеки. Затова и мен ме търсят. Да говоря. Да давам пример. Да разказвам от собствения си опит. И се чувствам полезна.

За втори път показваш белезите си пред камерата, по-поносимо ли е?

·       Не. Много ме боли вътрешно. Разголвам тялото си. Разголвам душата си. Показвам най-съкровеното. Понякога изпитвам и срам от белезите си. Винаги ще ми бъде трудно, но знам, че го правя с кауза, това е най-важното.

Позволяваш ли си да вярваш, че един ден счупеното в живота ти ще бъде поправено?

·       Не знам дали ще дойде този момент. Гледам реалистично на нещата, за да не остана разочарована. Може би все още не съм достатъчно смела, за да си пожелая всичко. Все още чакам някои други неща да се случат, преди да си позволя по-големи мечти.

Ако белезите са твоята пътна карта, накъде ще те отведат?

·       Може би при правилния човек.Човекът, който ще ме обожава с всеки един белег по тялото ми.

Ако можеше да промениш едно свое решение, щеше ли да се качиш в тази кола?

·       Може би пак щях да се кача. Но нямаше да направя нещо друго, лично, отвъд физическата ситуация. Всичко дотук ме изгради в човека, който съм днес. В стойностната, силната жена, която съм. А може би, ако не беше станал инцидентът, щеше да се случи нещо още по-лошо. Сега много повече се харесвам отпреди. Има моменти, в които съм несигурна. Има моменти, в които не се харесвам,  дори тогава харесвам повече „Кристин след“. Работя над себе си, развивам се, уча и знам, че един ден много ще се гордея с жената, в която съм се превърнала.