През последните месеци журналистът Кристина Димитрова задаваше въпросите. Тя бе изповедникът, човекът от другата страна на разговора. Всички истории тези истории за болки, травми, загуби, оцеляване, край и начало, преди и сега останаха под нейната кожа. Кристина събираше внимателно думите, сълзите, усмивките, въздишките и мълчанията, за да останат те между редовете на публикувания текст с една едничка цел - да достигнат до хората, които ще ги усетят, ще ги разберат, до онези, които  са имали нужда да чуят тези истински истории с хубав край. Повече за нейната история ще разкажем тук, а самата идея на събитието “Under The Skin” и на изложбата, уловена от Galaxy S26 Ultra, е да носим белезите си с внимание, уважение и гордост. Всички кадри от изложбата „UNDER THE SKIN" са заснети с 200MP камера на #withGalaxy S26 Ultra. Научи повече на http://smsng.co/6005h2kSZ

​

Малко читататели обаче знаят, че зад бележника, диктофона и професионалното спокойствие стои човек, който също носи своя белег всеки ден. Белег, който не може да бъде скрит под дреха, заличен с процедура или забравен с времето. Белег, който не се вижда върху кожата, но присъства във всяка сутрин, във всеки празник, във всяка тревога за бъдещето и във всяка надежда, която отказва да угасне.

Защото понякога най-дълбоките белези не са тези, които виждаме в огледалото. Понякога те са свързани с думите, които никога не сме чули, с мечтите, които не са се случили по начина, по който сме си представяли, и с живота, който не сме избирали, но въпреки това сме се научили да обичаме.

Преди дванадесет години Кристина става майка. Само че нейното майчинство не прилича на онова, което обществото нарича нормално. То не е съставено от училищни концерти и родителски срещи, от тийнейджърски любовни трепети, от планове за университети или от безкрайни разговори след училище. То е изпълнено с други битки, други страхове и друга самота -  онази, която познават родителите на специални деца и за която рядко се говори достатъчно честно.

Дванадесет години след като става майка, Кристина все още чака да е чуе думата „мамо“ Продължава да вярва. Продължава да обича. Продължава да се усмихва. Продължава да се бори. Да мечтае. Да живее.

Това интервю не е за болката. То е за надеждата. Защото понякога именно тя е най-смелата форма на оцеляване.

Криси, ти беше човекът, който чу историите на всички жени в този проект. Но днес ми се иска за малко прожекторът да бъде насочен към теб. След всички интервюта, които взе, кой белег от историите на жените най-силно се припокри с твоя собствен?

·       Всяка една от историите остана завинаги в мен като белег. Разтърсиха ме жените, които се усмихваха и сдържаха сълзите си, докато си мислеха, че никой не ги вижда. Впечатли ме мъдростта и суровата нежност на Юлиана Дончева, несбъднала детската си мечта. Преоткрих се в стремежа на Мари Константин да крие най-тежките моменти зад усмивка и оптимизъм, за да не натоварва другите. Впечатли ме силата на Кристин Илиева и готовността ѝ да поправи всичко счупено в живота си. Разпознах себе си в непримиримостта на Жени Калканджиева, в устойчивостта и майчината стабилност на Ива Екимова, в огромната емпатия на Анна Йотова и в способността на Вяра Младенова да повярва във всяка една история достатъчно силно, за да я превърне в терапия. Вдъхнови ме дисциплината на Елена Байкова и нейната “корпоративна емоционалност”.  Бях белязана от цялата тази емоция, защото тя разрови стари рани, които мислех за зараснали.

Ти си човек, който винаги изглежда силен отвън. Каква е цената на тази сила?

·       Понякога е непосилна. В голямата си част силата за мен е и травматизираща. До такава степен съм свикнала да издържам на напрежение и проблеми, че мога да не поискам помощ дори когато знам, че корабът потъва и само едно малко побутване би спряло корабокрушението. Не знам дали е гордост, инат или просто характер, но това да се оправям сама е част от мен и понякога тежи повече, отколкото съм готова да призная. Имало е моменти, в които тази броня пада. Разплаквали са ме на работа. Разплаквали са ме историите на непознати хора. Не успях да сдържа сълзите си онзи ден, когато една жена от социалните служби ми разказа как са убили съпруга ѝ на магистралата и след това не спирах да мисля за нея - как ще се оправя сега сама, като жена, майка, човек? Дали ще обича отново? Дали ще се справя със сметките си? Най-много ме боли липсата на емпатия. Когато чуя „Всички имат проблеми“ или „Не ти личи по снимките във Facebook“, си давам сметка колко често хората съдят чуждия живот по една усмивка в социалните мрежи.

Имало ли е момент, в който си се чувствала абсолютно сама… и какво те изправи?

·       Да. И ако трябва да бъда честна, чувствам се сама почти всеки ден, но най-тежко по време на големите празници. Причината е един много дълбок белег, който нося вече дванадесет години - белегът да бъда майка на специално дете. Така всеки мой ден и всеки празник изглеждат много по-различно от празниците на нормалните семейства. Дванадесет години след като станах майка, все още не съм чула думата „мамо“. Това е болка, която не си тръгва. И молитвата, която често повтарям. Това, което ме изправя, е надеждата. Тя е всичко, което имам.

Когато животът те поставя под натиск - като жена, майка и професионалист - как намираш сили да продължиш?

·       Все по-трудно, но ги намирам. Преди време някой ме попита какво ще стане със сина ми, когато един ден мен ме няма. Отговорих с усмивка, че на този етап нямам намерение да умирам. Знам, че звучи шеговито, но зад тази шега стои истината. Каквото и да се случва в професионалния или личния ми живот, аз просто трябва да оцелея. Често си задавам въпроса кое е най-лошото, което може да се случи. Поглеждам този вариант право в очите и след това продължавам напред. Любовта ми помага. Работата ми помага. Хората, които остават до мен, ми помагат. Но най-вече ми помага надеждата.

Ти си майка на специално дете. Как това промени начина, по който виждаш болката, уязвимостта и любовта?

·       Аз съм оголен нерв за чуждата болка. Като дете бях свръхсъстрадателна, защитавах по-слабите и винаги преживявах чуждите проблеми така, сякаш са мои. Синът ми направи това усещане още по-силно. Иска ми се да не приемам всяка чужда болка като своя, но не успявам. Уязвимостта и емоционалността ми все още ме карат да се чувствам слаба и може би затова рядко говоря за своя белег. Няма как да го скрия, но не искам той да бъде единственото, през което хората ме виждат. Любовта обаче е моето спасение. Тя е моето щастие, моята опора и моята сила. Вдъхновението ми. Прекрасно е да не си сам поне в този аспект от живота си.

Кой беше най-трудният период, през който премина, без хората около теб реално да разберат?

·       Много ми се искаше това интервю да е по-позитивно. Затова и трудно мога да кажа кое е най-трудното. Истината е, че най-трудното е ежедневието. Всеки мой ден.

Понякога най-дълбоките белези не са видими. Кой е твоят невидим белег?

·       Животът ми извън нормата. Фактът, че не мога да преживея много от нещата, които другите родители приемат за естествени. Не ходя на училищни концерти по случай завършване. Не пишем писма до Дядо Коледа. Не правим планове за университети. Всички онези обикновени семейни моменти ми бяха отнети. Но има още един белег, оставен от дебелокожието на света около нас.Липсата на съпричастност. Липсата на желание да разбереш болката на другия. Онова “Понякога си много натоварваща”, казано от човек с решими проблеми. Понякога именно този белег боли най-много.

Какво е да се бориш ежедневно – финансово, емоционално и професионално – и въпреки това да продължаваш да се усмихваш пред камера?

·       Усмивката за мен е начин да оцелея. Отне ми години да приема, че моето родителство е различно, без това да означава, че съм се предала или примирила. Продължавам да вярвам, че светът напредва и че един ден ще има решения, за които днес само мечтаем. Да се бориш ежедневно означава да запазиш живота си. Да не позволиш на болката да отнеме емпатията ти, способността ти да обичаш, да учиш, да пътуваш, да се развиваш и да мечтаеш. Много родители на специални деца се изолират и се разпадат. Аз се опитвам да живея. Защото ако човек иска да оцелее истински, не трябва да се крие. Трябва да бъде тук. Да вдигне глава. И да вярва.

Имало ли е момент, в който си спирала да вярваш в себе си? И кой ти помогна да си върнеш тази вяра?

·       Да. Много е трудно да водиш битки на толкова много фронтове едновременно. Понякога се изморявам. Понякога губя вяра, че ще се справя. Но това никога не трае дълго. За щастие до мен винаги е имало хора, които са вярвали в мен повече, отколкото аз самата в себе си. Понякога това са били най-близките ми приятели. Понякога напълно непознати хора. А понякога надеждата е носела името Вяра.

Колко е важно една жена да има човек до себе си, който да ѝ каже: „Виждам те. Разбирам те. Не си сама.“

·       Важно е, когато тези думи са подкрепени с действия. “Аз ще оправя това”, “Не го мисли”, “Ще се погрижа за теб” - това са думи на действието. Останалото е малко терапевтично и не винаги действа в момента, в който ти трябва решение.  Понякога жените трябва да се научат да пускат юздите. За мен, като типична амазонка, това бе най-трудното.

Ако трябва да опишеш белезите си с една дума, каква би била тя?

·       Незаличими.

Днес, след всичко, което си преживяла, смяташ ли, че белезите ни всъщност са доказателство, че сме оцелели?

·       Белезите са най-голямото доказателство, че сме живи. И е хубаво да ни напомнят през какво сме минали. Защото хората бързо забравят. А понякога точно белезите са единственото доказателство колко дълъг път сме извървели.